Постинг
27.01.2015 22:39 -
Меланхолия, част първа
Било ли ви е трудно да кажете „Не“ ? А сега си представете колко трудно е да кажете „Да“, особено, ако ужасно искате да го кажете, но на друг. Най-труден е изборът между този, когото обичаме и този, който ни обича. Те рядко са един и същи човек.
30 януари 2014 година
Вън вали, студено е. Съвсем типично за зимата в страната. Обула съм си любимите дънки, малко по-официална блуза, изтърканите кецове и съм си сложила служебната усмивка. Винаги я нося с мен и страшно ми тежи. Знам, че приятелят ми ме чака в скъпата си кола пред нас. Сигурно гледа часовника си и се изнервя. Бавя се по стълбите, не искам да закъснявам, но сякаш не мога да се забързам. Качвам се внимателно и се облгам на студената кожа на седалката.
- Защо се забави толкова? Трябва да тръгваме.- ми каза и стартира колата.
- Успах се. Алармата не звънна. – оправдах се набързо.
- Не можеш да закъснееш за собствения си рожден ден.
- Знам.
Пътувахме цял ден без почти да си продумаме. Беше ми неудобно в тази кола, беше ми неудобно с него, беше ми неудобно в тази връзка. Как ми липсваше Неговата кола. Да ме чака с часове пред нас, когато съм сърдита. Да пуши цигарата си и да си играе с ключовете.
Да се кача в раздрънката кола, да вдигна краката си на таблото и да пусна най-скапаната станция на радиото, ей така, за да го дразня. Да ме нарече „кучка“, а аз него „задник“, да ми се усмихне и да форсира. Кофти кола и страхотна връзка. Поне беше такава. А сега се возя в скъпа модерна кола, със свалени крака и колан. В колата не се пуши и не мога да избирам музиката. Всъщност не мога да избирам нищо. Не мога дори да избирам как да се чувствам към него и Него.
30 януари 2014 година
Вън вали, студено е. Съвсем типично за зимата в страната. Обула съм си любимите дънки, малко по-официална блуза, изтърканите кецове и съм си сложила служебната усмивка. Винаги я нося с мен и страшно ми тежи. Знам, че приятелят ми ме чака в скъпата си кола пред нас. Сигурно гледа часовника си и се изнервя. Бавя се по стълбите, не искам да закъснявам, но сякаш не мога да се забързам. Качвам се внимателно и се облгам на студената кожа на седалката.
- Защо се забави толкова? Трябва да тръгваме.- ми каза и стартира колата.
- Успах се. Алармата не звънна. – оправдах се набързо.
- Не можеш да закъснееш за собствения си рожден ден.
- Знам.
Пътувахме цял ден без почти да си продумаме. Беше ми неудобно в тази кола, беше ми неудобно с него, беше ми неудобно в тази връзка. Как ми липсваше Неговата кола. Да ме чака с часове пред нас, когато съм сърдита. Да пуши цигарата си и да си играе с ключовете.
Да се кача в раздрънката кола, да вдигна краката си на таблото и да пусна най-скапаната станция на радиото, ей така, за да го дразня. Да ме нарече „кучка“, а аз него „задник“, да ми се усмихне и да форсира. Кофти кола и страхотна връзка. Поне беше такава. А сега се возя в скъпа модерна кола, със свалени крака и колан. В колата не се пуши и не мога да избирам музиката. Всъщност не мога да избирам нищо. Не мога дори да избирам как да се чувствам към него и Него.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 53
