Навън е дъждовна есен,
с цвят на огън и плам.
Самотна птица пее песен
някъде из порутения храм.

Храм, в който се моля,
да не е есен вътре в мен.
Да имам тази нечовешка воля,
да си тръгна някой ден.

Да напусна разрушения дом,
в който ме караш да живея.
Да намеря някъде подслон,
където ще мога да се засмея.

Далеч от силните ти ръце
и начина, по който удряш с тях.
Далеч от разбитото ми сърце,
от там, където щастието е грях.

Но май няма да е днес,
просто нямам тази сила.
Ще се върна вкъщи с финес.
Ще те целуна страстно, но насила.

Ще бъда смирена и добра,
както ти си ме възпитал.
И когато някога в ръцете ти умра,
стига ми да знам, че съвест си изпитал.